От: Кати Брийн, Гласове за творческо ненасилие
Често съм писал за нашия приятел бежанец от Ирак и най-големия му син от Багдад. Ще ги нарека Мохамед и Ахмед. Те направиха мъчителния полет миналата година от Багдад до Кюрдистан и след това през Турция. Те бяха на три гръцки острова, преди да им бъде дадено разрешение да продължат пътуването си. Те преминаха през няколко държави по време на затварянето на границите. Най-накрая пристигнаха на местоназначението си в края на септември 2015 г. Финландия.
След като съм живял с това семейство в Багдад, имам лицата на съпругата и всяко едно от децата пред мен. По-долу има снимка на две от децата на Мохамед.
Обикновено използвам думите на Мохамед, цитирайки го в разказ от първо лице. Той разказа историята на тяхното отчаяно животозастрашаващо пътуване преди повече от година. Те заминаха за Финландия с надеждата, че по-малко бежанци ще пътуват толкова далеч, че ще получат убежище по-бързо и ще се съберат отново със семейството си, съпругата на Мохамед и другите шест деца в Ирак. Заедно с малка група приятели, Кати Кели и аз успяхме да ги посетим във Финландия в дълбокия зимен студ през миналия януари. Успяхме да ги донесем за няколко дни от лагера в Хелзинки, където бяха топло приети от много финландци, участващи в движението за мир, сред които и журналисти.
В края на юни Мохамед ни писа за депресията и разочарованието сред бежанците в техния лагер, тъй като много от тях получаваха отказ за убежище. Той написа, че дори иракските бежанци от Фалуджа, Рамади и Мозел получават откази. „Не знам какво ще направя, ако получа лош отговор. През последните три седмици идват само лоши отговори.” Тогава в края на юли дойде съкрушителната новина, че собственото му дело е било отказано.
„Днес получих решението на имиграцията, че моят случай е отхвърлен. Аз и Ахмед не сме добре дошли във Финландия. Благодаря за всичко, което направи.” На следващия ден той писа отново. „Днес е един от най-тежките дни в живота ми. Всички, синът ми, братовчед ми и аз... просто мълчахме. Шокирани сме от решението. Загуба на брат ми, в затвора за 2 години, отвлечен, измъчван, загуба на къщата, родителите, свекъра, писмо със заплаха за смърт и опит за убийство. Убити са над 50 роднини. Какво повече трябва да им дам, за да ми повярват? Само едно нещо забравих, да предам смъртния си акт. Усещам, че ме заклат. Не знам какво да кажа на жена си и децата си [в Багдад].”
Оттогава научихме, че Финландия дава право на пребиваване само на 10% от търсещите убежище. Обжалването е в ход и няколко души са написали писма от името на Мохамед. Не е ясно обаче дали искането му ще бъде прието.
Междувременно ситуацията в Ирак и Багдад продължава да се влошава по отношение на ежедневни експлозии, самоубийствени атентати, убийства, отвличания, ISIS, полиция, армия и милиция. Съпругата му живее в особено отворен и уязвим селски район. Брат му, който живееше на един хвърлей разстояние, трябваше да избяга със семейството си преди няколко месеца заради смъртни заплахи. Това остави съпругата и децата на Мохамед без защита. По време на Рамадан Мохамед пише: „Положението е наистина ужасно през тези дни. Жена ми планираше да заведе децата в селото на майка си по време на EID, но тя отмени тази идея. По друг повод той написа: „Жена ми е много притеснена за втория ни най-голям син, страхува се, че ще бъде отвлечен. Тя мисли да се премести от селото. Днес спорихме много силно, тъй като тя ме обвинява, като ми каза, че казах, че ще се съберем отново в рамките на 6 месеца"
Наскоро два пъти в къщата на Мохамед идваха въоръжени униформени, търсейки информация за Мохамед и Ахмед. Мохамед написа: „Вчера в 5am къщата е нападната от въоръжени официални военни момчета в униформи. Може би полицията? Може би милицията или ISIS?" Трудно е да си представим страха от беззащитната съпруга на Мохамед и децата, най-малкото от които е само на 3 години. Трудно е да си представим, че страхът на Мохамед и Ахмед е толкова далеч. Понякога съпругата на Мохамед крие най-възрастното момче в тръстиките до къщата им, страхувайки се, че ще бъде вербуван със сила от ISIS или милицията! Тя също се страхува да изпрати децата на училище, защото ситуацията със сигурността е толкова опасна. Тя е ядосана на Мохамед, уплашена и не разбира защо не са се събрали отново след една година.
Наскоро Мохамед изпрати имейл: „Честно казано, Кати, всяка вечер си мисля да се върна у дома и да прекратя тези спорове. Да живееш далеч от любимите си деца е наистина трудно. Ако ме убият заедно със семейството си, тогава всички ще разберат защо трябваше да напуснем и споровете ще приключат. Дори финландската имиграция ще разбере, че това, което им казах, е истина. Но на следващата сутрин промених решението си и реших да изчакам окончателното решение на съда.
„Всяка вечер се страхувам от новините от семейството ми на следващата сутрин. Дъщеря ми ме попита по телефона миналата седмица: „Татко, кога можем отново да заживеем заедно. Сега съм на 14 години, а ти си отсъствал толкова дълго. Тя разби сърцето ми.”
Само преди няколко дни той написа: „Много съм щастлив, защото ледът се стопи между мен и жена ми. Малкото му момченце на 6 години и най-малката му дъщеря на 8 години отидоха на училище днес. Жена ми е толкова смела… Тя реши да плати училищен автобус за всички деца. Тя каза: „Вярвам в Бог и изпращам децата и поемам риска“.
Често се питам как Мохамед става сутрин. Как той и съпругата му могат да се справят с деня? Тяхната смелост, тяхната вяра и тяхната издръжливост ме вдъхновяват, предизвикват ме и ме тласкат да ставам от собственото си легло сутрин.
